На 2 септември се чества паметта на св. Мамант. Св. Мамант се почита най-много на о-в Кипър, където на негово име са посветени десетки храмове. Неговото житие разказва в проповедта си митрополитът на Морфу Неофит. Текстът е от книгата „Огнени слова на вярата“ (тук), съставена и издадена у нас на основата на аудио- и видеозаписи на негови проповеди в различни храмове на епархията му.
Мисля си за този наш светец – св. Мамант, роден в затвора от двама родители, които са претворили думите в дела. Това казва и апостолът на народите Павел, този голям молитвеник. Той описва как християнинът очиства сърцето си, как внимава умът му да не се отклони. Великият апостол говори за това в Посланието си до римляните: „Живеем ли или умираме – Господни сме“ (Рим. 14:8). Това е казано за нас, християните, кръстените и миропомазаните, които вярваме, които не се страхуваме. И дори да се страхуваме, да се страхуваме малко, а не страхът да помрачава ума ни и да вършим неща, които застрашават нашето спасение.
Винаги обаче съществува покаянието. Велико нещо е покаянието, то е дарът на нашия Бог чрез въплъщаването Му, то е дарът на нашата Пресвета Богородица, то е поръката на св. Йоан Кръстител, който призовава: „Покайте се, защото се приближи царството небесно!“ (Мат. 3:2).
Обаче, ако не се научим да се покайваме? Знаете ли колко архиереи, свещеници, дякони, монаси и певци остаряха и не се научиха да се покайват, независимо че носеха раса? Колко от тях осъмваха в извършване на нощни бдения без дори да „помиришат“ покаяние, защото не го бяха потърсили? Покаянието не е техника, то е дар, както и вярата е дар от Светия Дух, но трябва да копнеем за него.
Св. Порфирий Кавсокаливийски употребяваше една много хубава дума, която в Кипър също използваме – копнеж. Казваше: „Най-голямата добродетел е да не престанеш никога, колкото и да си грешен, колкото и грешки да правиш, редом с грешките и греховете ти да има едно чувство, което никога да не спира; и ако спре за малко, да го задвижиш отново, да го рестартираш – и това е копнежът по истинския Бог“.
Какво казва светият пророк и цар Давид в Псалтира: „за Тебе жадува душата ми!“. И не само душата, но и „за Тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна“ (Пс. 62:2). Иска да каже: аз съм като в пустиня, горещина и отвътре, и отвън. Но, Христе Боже мой, аз жадувам за Тебе, не искам да се разделим. Копнея по Тебе, Христе! Но копнея по Тебе малко, затова удостой ме да копнея повече! Никога да не престана да жадувам да Те опозная. Ти ме познаваш, помогни и на мене, грешния, да Те опозная. Аз толкова години мисля, че Те обичам, но всъщност обичам идола си, обичам лъжливата представа, която имам за себе си. Така се случва обикновено, поне при мене е така.
Но идват светците – светителите със светителското си служение, мисионерите с мисионерската си дарба, мъчениците с мъченическата си кръв, изповедниците с изповядването на вярата си, преподобните със сълзите си, праведниците с праведността си – и ни казват: Това, което е писано в Евангелието, е изпълнимо, не са празни приказки! Но за да ги претворите на дело, трябва да осъзнаете като нас, че сте една нула. Кръгла нула!
Често го казваше това и наблягаше на него св. Евмений Саридакис, ученикът на св. Никифор Прокажения: „Ако не се убедиш, че си едно голямо нищо, една кръгла нула, няма да дойде Единият да застане до нулата“, т. е. Христос. Ако дойде Единият и застане до нулата, какво ставаме? Ставаме „отличен 10“![1] Но аз трябва да сложа нулата. Да усетя, че без Тебе, Христе, съм едно нищо...
Прочетете повече тук:
Източник: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,137/catid,58/id,72545/view,article/